С името на града е свързано и знамето, шито от сръчните ръце на горнооряховските жени начело с Елена Грънчарова

В навечерието на 26 юни (8 юли – нов стил) 1877 г. подпоручик Дукмасов получава заповед от полковник Краснов да премине през Арбанаси в Горна Оряховица, Долна Оряховица и Лясковец със своята полусотня казаци. В тези населени места е трябвало да узнае накъде е отстъпил неприятелят и къде се намират неговите главни сили. На 8 юли войските са посрещнати от над 1000 развълнувани горнооряховчани. Те посещават църквата”Свети Никола”, придружени от поп Йонко Тревненски, след което продължават към централния площад, където е сложена богата трапеза в тяхна чест от жителите на Горна Оряховица.

По време на Руско-турската война от 1877-1878 г., в редовете на българското опълчение се включват 132 доброволци от Горна Оряховица, за да допринесат за окончателното извоюване на българската свобода.

С името на града е свързана и една героична светиня. Това е знамето, шито от сръчните ръце на горнооряховските жени начело с Елена Грънчарова. С този боен символ по време на Априлското въстание са заловени Георги Измирлиев и Иван Семерджиев. В първите дни на свободата то е открито в търновския конак. След тържествена церемония лично генерал Гурко го връчва на ІV-та опълченска дружина. Така, заедно със Самарското, Горнооряховското знаме поема към Шипка и Шейново, за да стане живата връзка между идеите и устрема на българските поборници и опълченци.

Подробен материал, отбелязващ влизането на освободителите в Горна Оряховица през 1877 г., са спомените на участниците в бойните действия. В руския военен разезд е бил и авторът на дописката Руси Петков, който я публикува в „Спомени на Руско-Турската война през 1877-1878 г.” Той разказва за посрещането, което устройват над 1000 горнооряховчани, начело с архиерейския наместник поп Йонко Тревненски и горнооряховското духовенство.

„Когато наближихме Горна Оряховица, ний с удоволствие видяхме една голяма тълпа българи, около 1000 души, които идеха да ни посрещнат. От гората се изпречваше пред очите ни една чудесна панорама: в сред селото   издигната голяма тухлена църква, къщя, окръжени с  широки овощни градини. Жителите носеха  хубави костюми, особено жените, които бяха облечени в копринени  рокли. Всичко това свидетелствуваше за благосъстоянието на този кът от България.

Беше ни устроено тържествено посрещане: на един километър вън от селото ни посрещна голяма тълпа хора, начело със свещеници, кръстове, евангелия и светена вода. Някои носеха иконите и хоругвите. За да дам възможност на казаците да се доближат до кръста и евангелието, аз преустроих сотнята по начин, щото и да бъдат раздалечени по на 10 крачки, след което пак заех  мястото си. Доближих се до кръста, целунах го и бях поръсен със светена вода.

Почтен и съвършенно побелял свещеник, с умна, поразителна и извънредно симпатична вънкашност, се обърна към нас с гореща, въодушевна реч, казана от него, за голямо наше учудване, на чисто руски език.

От името на целия български народ той благодари на Русия за нейното постоянно и безкористно съчувствие към по-малките си еднокръвни братя, за нееднократните помощи и защита…..Благослови нашия Господар, главнокомандущия армията и целия руски народ…В наше лице той благодари за победоносните наши войски,за мъжествената борба,за тежките жертви и лишения…

„Да ни  помогне Господ” - продължаваше свещеникът с умната си реч - „да премахнем от нас тежките окови на турското робство…Да ни изпрати Русия светлина, щастие и отдавна очакваната свобода и освобождение от омразното и позорно турско иго!”

След това, като се обърна към мене с кръста и ме благослови, той добави: ”да възнесем, свободни и храбри наши братя  руси, заедно с нашия народ, за освобождението на когото Вий сега проливате кръв, горещи молитви към Небесния Владика. Нека той ни помогне да изпием  горчивата чаша и да видим Христова Светлина….”

Тук той с всичките свещеници запя: ”Слава во вишних  Богу”!

Цялата пропита с разум реч на стария духовен пастир, подействува на нас някак си живо, бодро.Всеки с гордост съзнаваше, че вярата на българите в нашата сила, нашия успех не ги лъже, че действително ний ще излезем победители в тежката борба и ще ги спасим, най-после от мъчителния и зверски  турски  хомот. Не можеха наистина да не подействуват върху нас благотворно думите на истинския българин, казани на българска земя на чисто руски език към нас, които се присъединяваше и радостното  настроение на жителите.

След  свършека на молебена, свещеникът провъзгласи многолетие  за могъщия наш Господар, за наследника на престола, за главнокомандущия и за цялото руско  войнство.Също и казаците се доближиха до кръста да го целуват и бидоха поръсени  със светена вода.

Щом свещеникът почна своята реч, всичките жители, мъже, жени и деца, коленичаха и през всичкото време се горещо молеха. След свършването на многолетието, изпято почти от всичките хора, тълпата се шумно подигна и почна да вика: ”Ура!Да живее цар Александър!”. Млъкналите през време на  молитвата и речта камбани отново заехтяха с оглушителния си глас и още по-вече увеличиха трогателната  картина на тържеството.

Няколко първенци се доближиха до мене и ми предложиха да приема угащение от цялото село. На тая покана дадох съгласието си, защото трябваше и на конете да се даде малко почивка, а на вахмистра заповядах да построи сотнята на площада и заедно с духовенството  и първенците тръгнахме за църква. Отец Иван, така се именуваше свещеника, се съблече и ми показа подарените от руския народ икони, църковни накити и други  вещи.

Разгледахме красивия олтар и излязохме из църквата, за да  отидем на площада. Из пътя веселият, радостният и остроумният отец  Иван ми  разправяше, че и църквата е построена с пожертвувания от наши съотечественици, които и сега я не забравят, спомена ми за пътуването си из Русия….изказваше най-горещи симпатии към целия словенски свят и към руския протекторат……Неусетно ний дойдохме на площада, гдето жени, моми и деца  се напредварваха да постилат разни килими и черги, върху които слагаха всевъзможни ястия и пития, разни  овощия, сладкиши, изобилно влачени из къщята им.

За мене и свещениците бе приготвена маса и столове.Селските първенци ме окръжиха и помолиха да разреша на братушките да подържат и нагледват конете, това обаче отначало не се решавах да сторя, понеже се опасявах да не би турците да ни нападнат из  гората и исках даже и разезд да изпратя, но селяните ме увериха, че няма да се случи никаква неприятност,защото по всичките върхове са поставени хора,които на всеки момент ще ни предупредят по един условен начин. И действително, оказа се, че българите сами бяха си организирали доста добра и разумна охранителна служба така щото с полусотнята можахме спокойно  да почиваме под закрилата на младите милиционери, войници, селяни, които  току що бяха освободени  от вековното робство и се готвеха за самостоятелен граждански живот.

      Насядахме на трапезата и с вълчи апетит почнахме да унищожаваме българските ястия и пития.В лицето на свещениците ний имахме добри съперници за яденето и пиенето.А и казаците,насядали на земята,не  отстъпваха в нищо…..Конете ни бяха поверени на братушките да ги хранят и нагледват и на всеки кон се падаха по 10 души прислужници.Всеки счеташе особена чест и удовоствие да държи казашки кон.

 През време на гощавката българите ми разправяха,че преди няколко дни черкези и башибозуците,бягащи от към Дунава,били нападнали селото им с цел да заграбят добитъка,конете и колата им,но те решили отчаяно да защитят имота си,като наредили по всичките улици из селото да бъдат поставени въоръжени хора,стари,млади,даже жените били въоръжени с вили,лостове,железни прътове и пр, а  по пъргавите и юнаци жители,снабдени с оръжие и ятагани,били пръснати по полето,като образували особен отряд,който действувал активно.Черкезите и башибозуците,които не очаквали толкова енергично  съпротивление,били отблъснати с загуби и ободрените българи почнали да преследват отстъпающия неприятел,като се въоръжавали с оръжието на убитите.Стоящите зад мене двама  събеседника за доказателство на своята победа,ми показаха  две магазинки,взети от черкезите.Беше му мястото  и аз похвалих храбростта на братушките,като казах,че ако  те се въоръжат добре и  обучават,няма  да отстъпят в множеството на руските войски и че скоро,когато ги освободим,те ще имат своя собствена армия.Думите ми бързо отлетяха из тълпата,подействуваха и добре и тя почна да вика „ура”!Мнозина ме молеха да дам оръжия и патрони,за да се защищават от башибозуците…..

   По такъв начин,починали около 1 и половина часа и подкрепени с хубави госби,ний,най-после,се разделихме с гостоприемните и добродушни жители на селото Горна Оряховица,качихме се на конете и тръгнахме за по нататък.

   Преди да излезем аз предложих на свещеника да заплатя за угощението,той,  обаче,енергически отклони това,а заобикалящите го старци то мушкаха и уговаряха да не взема пари.”В  такъв случай-рекох аз,земете тези пари за църквата и когато ще се молите за нашия цар и верующите руски войски,всякога запалвайте свещи” Свещеникът и  почтените старци,както се видя,останаха доволни и малкото недоразумение се свърши със   съгласие от двете страни.

    Когато полусотнята потегли от площада,гиздавите и млади девойки наново почнаха да хвърлят цветя върху  казаците и ни придружиха до края на селото.Раздялата ни бе най-искрена,най-приятелска,на силните ръкопляскания и горещи благопожелания нямаше край.Дълго време се чуваха подир нас гласовете на изпращачите-братушки….”