Обширен пътепис за Велико Търново публикува на няколко страници в последния си брой елитното родно списание "Биограф". Авторът на материала е прекарал в старата столица Великденските празници и споделя от първо лице впечатленията на външен за града човек:

„Тук вече е лято, а само допреди седмица децата правеха снежни човеци“ – с тези думи ме посреща моят търновски домакин, след като съм пътувал почти три часа с кола от София. И наистина – след изненадващо мразовития март първите дни на април непосредствено преди Великден са слънчеви и тихи, а старата българска столица сякаш се събужда за нов живот. Но всъщност, класически зимен сън, типичен за морските ни градове и курорти, не е имало – интересът към Велико Търново е целогодишен и не е нужно много време на човек да се убеди, че има защо. Тук историческото наследство, туризмът и забавленията изглеждат органично и някак си непринудено свързани – без дразнеща показност и парадиране.

Старата столица е само на 220 км от София – по близо е с 15-ина от Стара Загора, например, но се стига поне с половин час по-бавно. Просто дотук само една трета от пътя е магистрала. Липсата на скоростно трасе се усеща особено тягостно в последните 50-ина километра преди Търново, когато неизбежно се оформя дъла колона от автомобили и камиони. В нея рискът някой притежател на стара спортна кола от околните села да предприеме дръзко изпреварване досами тебе създава дискомфорт и напрежение, които сакралната фраза „асфалтът не се яде“ трудно успява да компенсира.

Да, Търново заслужава по-добри пътища до него и още с навлизането в този град разбираш колко хубаво би било, ако можеш да идваш по-често.

В дните преди Великден центърът и старата част са превърнати буквално в строителна площадка. Обновяват се десетки улици и площади, тротоари, бордюри, осветление, озеленяване. По думите на кмета Даниел Панов, инвестицията е за 11 милиона лева. Предстои и модернизация на три училища и три детски градини за близо 9 милиона. А цялостното обновяване на градския център тепърва предстои, след конкурси и на три отделни етапа… Тази година великотърновци за първи път посрещнаха Великден и в съвсем новата църква в старата столица – „Възкресение Христово“, която засега не е постоянно действаща и отопляема през зимата. Очаква се тепърва да бъде монтиран и владишки трон, средствата за който били от анонимен дарител. Навръх Великден в неделната вечер беше излъчен за пореден път и аудиовизуалният спектакъл „Звук и светлина“, с който болярският град е известен и далеч извън България.

Но най-важното е, че и извън Великден окото на туриста има какво да види. Обикновено един уикенд и дори по-продължителен престой изобщо не стига, за да обиколиш всичко, което си заслужава. Царевец, Трапезица, новият парк-музей на открито с миниатюрните сгради „Хилядолетна България“, величественият паметник „Асеневци“, Самоводската чаршия с десетките дюкянчета и занаятчийници… Как да пропуснеш Арбанаси, как да не отидеш до близките манастири, до Трявна или пък до Етъра, който е на по-малко от час път… А какво да кажем за околните винарски изби, или за уникални събития като Седмия събор на овцевъдите, който ще продължи цели 3 дни (от 11 май) край Петропавловския манастир недалеч от Лясковец с какви ли не спектакли, изложения и конкурси? Въобще този район блести както с богата история и традиции, така и с по-модерни, типично български дейности и събития – рядко срещана комбинация наистина.

Но най-специалното във Велико Търново е самият град като такъв – начинът, по който е надвиснал над Янтра, вертикалната му архитектура, цялостно съхранената многовековна атмосфера. Тук има гледки, от които буквално ти спира дъхът. Погледът ти не се спира в поредния жилищен квартал отсреща, а в уникална природа. Местните хора, разбира се, са свикнали и не се впечатляват особено. Но в очите им все пак се чете някаква гордост и едно особено самочувствие – без то да е за сметка на тукашната скромност и трудолюбие.

Изобщо не е учудващо, че през Търново вече минават по милион туристи годишно и че ръстът им само за 2017-а е бил цели 13 на сто. Хотелите буквално са на всеки ъгъл, отделно почти всяка хубава къща има стаи и апартаменти за гости. По улиците и в заведенията се говори на всякакви езици и нито един чужденец не изглежда недоволен от мястото, на което е попаднал. Но Търново е любима дестинация и за българите – особено по празници като Коледа и Великден. Да си направиш резервация в последния момент е направо невъзможно.

Докато се разхождам из централните улици и се отбивам в уютните тукашни барове, си давам сметка, че не само историята и архитектурата правят атмосферата на Търново. Това е преди всичко един младежки град. Броят на местните студенти на глава от населението тук, както и в Благоевград, е рекордно висок. Затова и усещането понякога е, че си попаднал в някакъв курорт. Дали ще отидеш в някой от вече легендарните клубове The Jack, Organza и Vogue или ще предпочетеш изисканата музика на по-малки барове като Melon или Geronimo – навсякъде ще си заобиколен предимно от студенти, които превъзбудено обсъждат нещо. И не, не са като софийската „гъзария“, която в повечето случаи е зле маскирана селяния. Изглеждат и звучат доста по-цивилизовано, макар и без дразнещата столична самонадеяност.

Но да не пропускам храната като важна част от забавлението. Ресторантите и механите тук почти по нищо не отстъпват на еталона в това отношение – варненските – за които вече сме разказвали и в Biograph (#78, март 2018 – бел. ред.). Да не забравяме, че от Търново тръгна и все по-нашумялата верига „Щастливеца“, където табиетлийски се преплитат ретро-атмосфера, българска домашна кухня и гурме-специалитети от европейската кулинария. Но обслужването в Търново, за разлика от надменните и неотзивчиви хостеси и сервитьори в софийските клонове, е на безупречно ниво. Това просто са ресторанти, заради които си заслужава да пристигнеш от близките градове, само за да похапнеш и да се почувстваш бял човек. Ако не вярвате, питайте Красимир Крумов от Шумен.

Въобще трудно е да сдържаш еуфорията и суперлативите, когато разказваш за Търново. Е, много местни хора ще кажат – това е само едната, по-лъскавата страна на медала. „Малко по-добре сме от Северозападна България, да кажем. Не повече. На софиянци и на тези в Народното събрание изобщо не им пука за нас“, почти сърдито ми казва местна госпожа, когато отварям дума по темата.

Сигурно е права. Отварям местните вестници „Янтра днес“ и „Борба“ и тутакси се потапям в какви ли не проблеми и битови драми.

Общината се хвали с чисто новия си „паяк“ за 60 бона, който вече ще може да вдига и неправилно паркирали големи джипове – нищо, че е произведен през далечната 2000 г. Мостът по пътя за Русе е с компрометирано състояние на една от подпорните дъги. Кардиолози даряват пари за лечение на онкоболна 40-годишна жена с малко бебе. Баща наръгал с нож сина си на площада в село Александрово – младежът бил рейнджър в Афганистан и се прибрал за малко в отпуск. Няколко вили в областта Шереметя били разбити и ограбени. Местният „Етър“ – някогашна футболна легенда с още по-легендарен треньор (Балъков) току-що е паднал от друг аутсайдер в първенството – „Септември“…

Чета и за покъртителна драма от близкото село Върбица. Млада негова жителка, заминала на гурбет в Холандия, е била зверски убита там от зарязан свой ухажор и оставила две момиченца сирачета. Убиецът, също българин, бил с богато криминално досие и бащата на жената нееднократно сигнализирал полицията и прокуратурата за заплахите и хулиганските му прояви във Върбица и в Холандия. Но така и не било предприето необходимото, преди да се стигне до фаталния изход за дъщерята на 74-годишния Емин Еминов. Сега той обвинява местните правозащитни органи в бездействие, а сирачетата позират с портрет на майка си, която вече я няма… Истински „Три билборда край Мисури“, само че по търновски. И съвсем реална история, а не сценарий с номинация за „Оскар“…

Но къде по света няма такива драми и трагедии, особено пък у нас. В градове като Търново обаче те не успяват да надделеят. Не доминират над цялостната атмосфера и настроение. Или така поне ми се иска да вярвам.

Липсата на магистрала още поне няколко години ще държи Северна България в наведено, унизено положение, а работната ръка и умовете на градовете и селата от горната страна на Балкана ще продължават да изтичат – я към чужбина, я към София, Пловдив или Стара Загора. Но Търново е чудесен пример как един град може да експлоатира с достойнство, старание и ентусиазъм, онова, което му е дадено – от природата и от историята. Във всеки по-голям град има не едно и две такива неща, но често пъти на хората там просто „не им се занимава“.

Е, на търновци им се занимава. Затова не само покрай Великден, а целогодишно, тук се стичат хора – от цяла България и от цял свят. Оставят парите си и си тръгват, заричайки се да се върнат пак – очаровани, но често пъти и в недоумение защо навсякъде другаде из страната ни не е същото…

Потеглям към София с нежелание – не само защото ми предстои да карам по неособено приятен път до столицата, а защото там няма да заваря атмосферата, с която свикнах във Велико Търново около Великден.

Източник: Списание "Биограф", Георги Неделчев