Революционерът е убит на днешната дата след предателство от тревненски чорбаджии

Кримската война от 1853-1856 г. между Руската и Османската империи е последният лъч на надеждата на поробените българи да намерят свободата си. Надеждите и революционният кипеж, с който българите посрещат тази война, са огромни. Точно в навечерието на войната Капитан дядо Никола /Никола Филиповски/ напуска Букурещ и се установява в хана на Никола Стамболов в Търново. Предишните му контакти с участниците от Браилските бунтове му помагат и тук да създаде революционна дейност. Капитан Никола е решен да вдигне въстание в българските земи, ръководено лично от него, затова започва да води усилена агитация за въстание в този край, точно в момента, когато руската армия ще премине на юг от Дунав.

По това време Никола Филиповски е на 53 години, но въпреки това той е обаятелен, дързък, сладкодумен и находчив. Именно заради възрастта си и лидерските си качества, той получава прозвището „капитан“, с което е известен в Търновския и Габровския край. Установявайки се в Търново, Филиповски обикаля околните селища, разширявайки мрежата на заговора. Благодарение на убедителността и харизмата си, той успява да привлече за каузата влиятелни и заможни хора от Трявна, Габрово, Елена, Горна Оряховица и др.

Най-верни помощници и доверени хора на Никола Филиповски стават Кънчо Кесариев, млад учител от Габрово, както и Ради Колесов от Ямбол, който също се подготвя за учителската професия. Най-много съмишленици дядо Никола успява да събере от Лясковец, от където всъщност тръгва и въстанието – от Петропавловския манастир. Най-активна роля в организирането на борбата изиграват: Никола Козлев, Тодор Атанасов – чорбаджия, поп Стоян Брусев, Христо Капнилов, Стоян Арабов и редица други млади и насърчени хора, готови на саможертва. Към делото е привлечен и великият български писател и общественик Петко Р. Славейков, който от своя страна поема организацията в Трявна.

Първоначалният план предвижда тревненци и габровци, при избухването на въстанието да се превземат проходите по Стара планина, самият обхват на въстанието да достигне Ловеч и Плевен. Хората от Търново, Лясковец и Горна Оряховица трябва да се насочат към р. Дунав на север, а въстаниците от Беброво – към Шумен.

Още през лятото на 1855 г. в Търново дядо Никола прави опит да „отвлече“ 12 турски оръдия, които са оставени без охрана и да обяви въстанието. Турските власти обаче засилват гарнизона си и този план се отлага. Година по-късно – през лятото на 1856 г., подготовката на въстанието придобива все по-големи размери. Привлечен е младият търговец Пандели Кисимов, който финансира делото. Бързо разпространяващи се слухове за въстание достигат до турците и настъпва времето за бойните действия.

Поражението на Русия в Кримската война я лишава от правото ѝ да покровителства християнското население на Балканите, което е под турско робство. По настояване на Англия и Франция, Турция тържествено обявява Хатихумаюна, който трябва да гарантира равенството на всички поданици в Османската империя. Тези гаранции остават само на хартия. Капитан дядо Никола, придобил опит в Браилските бунтове, действа революционно и обявява въстанието като протест срещу грубото неспазване на Хатихумаюна. През месец юли 1856 г. той напуска Търново заедно с трима негови помощници. Първоначалният план е въстанието да избухне на 15 август (Голяма Богородица), но опасността от предателство и измяна налага то да се обяви преждевременно.

Според първоначалните уговорки, четата е трябвало да наброява около 400 души, ала на сборното място се явяват само 13. На 29 юли 1856 г. Капитан дядо Никола повежда четата си от манастира „Св. св. Петър и Павел“ в Лясковец към Трявна и Габрово. По пътя си четата минава през с. Драгижево, Капиновския манастир, на запад към Вонеща вода и Белица за Трявна. Вървейки, към тях се присъединяват и неколцина невъоръжени селяни от Еленско, които остават до край с четата.

На 31 юли рано сутринта четата влиза в Нова махала. Те са посрещнати с възторг и надежда. От Нова махала също тръгват около десет души без оръжие. Четата се отправя към Соколския манастир, където е осветено знамето ѝ. На 1 август след пуснат слух от габровски чорбаджии, по следите на четата тръгва турска потеря. Четата и преследвачите ѝ се срещат в местността „Златюва бачия“ по билото на реките Янтра и Еловица. На капитан дядо Никола е предложено да се предаде. За да води преговори, е изпратен писарят на четата Ради Колесов. Той не се завръща и четата потегля към Габрово, като не влиза в самия град, а се разполага по моста над Янтра в овощни градини. Четниците научават, че са измамени и дядо Никола ги отвежда обратно в планината. Точно на моста, той казва:

Запомнете дядо си Никола! Аз сега покачвам звънче, което след време ще стане камбана!

При моста става и единственото сражение. Със залпове, потерята се опитва да прегради пътя на четата към Балкана. Ранени са знаменосецът Йорго Бояджиев и още един четник. Въстаниците успяват да убият заптие, четата се разпръсква, а дядо Никола тръгва сам за Трявна. Една част от въстаниците успяват да се укрият в Лясковец, откъдето след това бягат за Румъния и Сърбия. Капитан дядо Никола продължава пътя си към Трявна, но на 2 август, предаден от тревненски чорбаджии, на които е разчитал да му осигурят храна, пускат потеря след него и е убит.

Турците се опитват да представят въстанието като обикновено разбойничество, но истината е съвсем друга – подвигът на неколцината четници доказва назрялата и осъзната необходимост на българите за свобода. Всички те ще се превърнат в знаме на революцията и по-късно ще послужат за пример на храбрите априлци…

Източник : bulgarianhistory.org