10 години без великия Радко Радков

Велико Търново Лайф

01-09-2019, 14:16

Снимка:

архив

Автор:

Мария Христова

Всичко от Автора

Остава единственият в света творец, двукратен носител на наградата „Солензара“ в Сорбоната

Рад­ко Ва­си­лев Рад­ков (31.01.1940 – 1.09.2009) е ро­ден в Тър­но­во, но отраства в Габрово, откъдето е семейството му. За­вър­ш­ва Духовната семина­рия край Че­ре­пиш (1959) и кла­си­чес­ка фи­ло­ло­гия в СУ „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“ (1967). Работи като ре­дак­тор на от­де­ла за ста­рог­ръц­ка и латинска ли­те­ра­ту­ра в изд. „Народна кул­ту­ра“, София (1966 – 1969), спе­ци­а­лист по раннох­рис­ти­ян­с­ка и византийс­ка литература в Ин­с­ти­ту­та за бал­ка­нис­ти­ка преи БАН. Преподавател по класи­чес­ки ези­ци във ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ и за­веж­дащ До­ма за литератур­но твор­чес­т­во към Ок­ръж­ния ко­ми­тет за култу­ра във В. Тър­но­во (1973 – 1979). Ос­но­ва­тел и орга­ни­за­тор (за­ед­но с ре­жисьо­ра Ал. По­пов) на Ста­рин­ния те­а­тър в Со­фия (възстановен отново от него през 2005 г.). Редак­тор на антологията „Ан­тич­на поезия“ (изд. „Народна култура“, С., 1970). Лириката му възраж­да ста­рин­на­та фор­ма на цар­с­кия со­нет, чи­и­то образ­ци в Бъл­га­рия съз­да­ват Ив. Ва­зов, К. Хрис­тов, Д. Деле­ля­нов, Д. Бо­я­джи­ев, Н. Лили­ев. През 1985 г. по покана на Ватикана пред Папа Йоан-Павел II е поставена неговата пиеса „Похвално слово за словото“, по случай 5-годишнината от провъзгласяване на светите братя Кирил и Методий за покровители на Обединена Европа (1985). Единствен в света творец, двукратен носител на Международната Наполеонова наг­ра­да „Со­лен­за­ра“ в Сор­бо­на­та – за драмите в стихове в сти­хо­ве „Те­о­фа­но“ (1983) и „Всенародно бдение за Апостола“ (2005). Заедно с Любомир Левчев е удостоен със званието „Кавалер на френската култура“ за трагедията в стихове „Балдуин Фландърски“, връчена му в Парижкия клуб на сенаторите (1985); носител на Кръста на Френската Академия на науката за литература и изкуство (1985). Ла­у­ре­ат на на­ци­о­нал­ни наг­ра­ди за дра­ми в стихо­ве, на църковния орден „Св. Софроний, епископ Врачански“ – I ст. Носител на наградата „Велико Търново“ на Община Велико Търново (2001), „Почетен гражданин на Габрово“ (2006). През 2005 г. получава Международната Евтимиевска награда на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Член на Съ­ю­за на българските пи­са­те­ли. Умира на 1 септември 2009 г. във В. Търново на 69-годишна възраст. През 2012 г. във великотърновската „Алея на творците на България“ до художествената галерия „Борис Денев“ е открит паметен знак на Радко Радков, дело на скулптора Панайот Димитров – Понката.

Ав­тор на дра­ми с ис­то­ри­чес­ка те­ма­ти­ка: „Бал­ду­ин Флан­дър­с­ки“ (1969, 2002); „Хан Ас­па­рух“ (1970, 2003); „Све­ти Ев­ти­мий Пат­ри­арх Тър­нов­с­ки“ (1975, 2001); „Сонети за Казанлъшката гробница“ (1978); „Те­о­фа­но“ (1981); „Йоан и цезарят“ (1990); „Все­на­род­но бде­ние за Апос­то­ла“ (2001, 2011); „Цар Пе­тър Де­лян“ (2001); „Цар Симеон Велики. Трагедията на Триумфатора“ (2005); „Цар Севт Трети – Мистерия хероика“ (2006) и др. Пише ритуални драми в стихове: „Тайната вечеря“ (1978); „Похвално слово за Словото“ (1978); „Йоан Кукузел, Ангелогласния“ (1981).

Пуб­ли­ку­ва сти­хос­бир­ки­те: „Со­не­ти“ (изд. „Г. Бакалов“, Варна, 1978); „Византийс­ки за­пе­ви“ (изд. „Народна младеж“, С., 1978; изд. „З. Стоянов“, С.,  2001, 2006); „Слово за Търновград“ (изд. „Егрегор“, изд. „Фабер“, 1991); „Апо­ка­лип­сис сега“ (изд. „З. Стоянов“, С., 1995); „Цар­с­ки со­не­ти на Лю­бов­та“ (изд. „Абагар“, В. Търново, 1996); „Багренородна звездопис“ (изд. „Абагар“, В. Търново, 2004); „Сонети на Любовта“ (изд. „Абагар“, В. Търново, 2006). Издава сатиричната книга „Български Сатирикон“ (изд. „Хр. Ботев“, С., 1996); поетическата детска книга „Изворче“ (2002). Включен в колекционерската антология „Музика над града“ (2017; част от „Поредица 100“ на изд. „Босилков“, В. Търново) заедно с поетите Янислав Янков и Николай Колев – Поета, съчетани с репродукции от картини на художничката Ваня Панайотова.

         В края на 2015 г.  НОЛИ „Формула 6“ внася предложение за Статут на национална литературна награда „Радко Радков“ до Община Велико Търново.

 

 

Радко Радков

 

БЪЛГАРИЯ

 

Кой носи на рамо заветния сноп

и сплита косичник от жълта ръкойка?

Кой прави бунтовник от свития роб,

         икона от селска девойка?

Кой хвърля в бряздата цъфтящи звезди

         и ражда мъже-легендария?

         Кой Левски и Ботев роди –

                   България!

 

Кошута ли пие от извор вода,

елен ли с клонати рога я размъща,

с очи я избистря, когато в беда

         юнак от Балкан се завръща

и в струите кървава риза пере,

         че пукнала пушка обжари я.

         Кой с билки кръвта му ще спре –

                   България!

 

Когато на паметник хладния бронз

върл флаг с ятаган-полумесец загърля,

от старите църкви излиза Христос

         и в пъкъла флага захвърля.

Защото си нямаме две знамена,

         едничък е стягът ни, стария,

         с лъва в трикольор-светлина –

                   България!

 

Димящите турски окопи помни

и щурма на Одрин със „Шуми Марица“.

Поручика, паднал със сабя встрани,

         на лоба с разперена птица.

Кой вдига пехотата прашна на щик,

         кой с въглена жертвен обгаря

         да хвръкне със страшния вик

                   България!

 

Не искаш да колиш, тъй както те кла

на пънища лепкави зъл агарянин.

Ти майка дори на врага си била –

         арапина с кон аждраханин.

Напет капитан бяла риза пере

         през лютия мраз в януарiя.

         Кой няма за теб за умре,

                   България!

 

 

ИГУМЕНСКИ ГРОБ

 

Разкъдрена от нашите лиани

оградата железна като плет

дантелено-вишнев, чак до кървоцвет,

по гроба рони шумки огнеткани.

 

Въз мермера на плочата разтлани

премъдростния надпис ред по ред

разчитат с вяра Новия завет

и в паметника с писмена вдълбани.

 

Пред гробищната тлен ли сме смълчани?

В параклиса златосвод въззет,

Възкръсналият с кръстен флаг ни брани.

 

А капките от смълчаните му рани

са шумките като нажежена мед

в трева, зелена още, разпиляни.

 

 

СЪТВОРЕНИЕ

 

Нима прозорецът е огледало,

в което огнезрачните главни

отхвърлян многозначни светлини

да означат световното начало.

 

И твойто тяло тъй се е създало

от гънещ се възплам, то вспламени

духа и докрай ме промени

със всяка форма – съвършено цяло.

 

Лицето ти навсякъде струи

по него, ти възпламък с водоскока

обедини. Къде не се таи?

 

В бедра, гърди, утроба, то стои

или лежи да разшуми потока

и в трепетликата да избуи.

 

 

ЦИГАНСКА ПЕСЕН

 

А издълбоко циганската песен,

запята невисоко с гръден глас

на синора между тъга и страст

се заизвива с пушека дървесен.

 

И огън катунарски тук пренесен

от руска степ разлюшка се в прехлас

като избягал с циганите княз

от дом, жена, от скуката на лесен

 

пресит живот и спящ на вълчи кожи

под чергилата... Ти глава положи

на мойто рамо зад тила ми, ти,

 

която като песен похити

тъгата ми – сега не ме тревожи,

на волност и на степ, на теб  дъхти.

 

 

РИБАРСКА МРЕЖА

 

Опъната на стълбищно перило,

не риба, жарки изгреви лови

и сенките на двете ни глави

в опушена кухина – ветрило

 

от пламъчни пера, съединило

лицата ни... За кратко ги обви

с дървесен дим и нежно зачерви

зида, на който ги е отразило.

 

Със кичест кок допира твойта сянка

лика на мойта, някога от Рим

прокудена и всякога изгнанка.

 

Ти в изгревите, в сивкавия дим

седиш до мен със скули на дворянка

пред мрежа за мига неуловим.

 



Снимка на Деня

За честта на Варна! (видео)