Избрани Новини
10 години без великия Радко Радков
Остава единственият в света творец, двукратен носител на наградата „Солензара“ в Сорбоната
Радко Василев Радков (31.01.1940 – 1.09.2009) е роден в Търново, но отраства в Габрово, откъдето е семейството му. Завършва Духовната семинария край Черепиш (1959) и класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1967). Работи като редактор на отдела за старогръцка и латинска литература в изд. „Народна култура“, София (1966 – 1969), специалист по раннохристиянска и византийска литература в Института за балканистика преи БАН. Преподавател по класически езици във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и завеждащ Дома за литературно творчество към Окръжния комитет за култура във В. Търново (1973 – 1979). Основател и организатор (заедно с режисьора Ал. Попов) на Старинния театър в София (възстановен отново от него през 2005 г.). Редактор на антологията „Антична поезия“ (изд. „Народна култура“, С., 1970). Лириката му възражда старинната форма на царския сонет, чиито образци в България създават Ив. Вазов, К. Христов, Д. Делелянов, Д. Бояджиев, Н. Лилиев. През 1985 г. по покана на Ватикана пред Папа Йоан-Павел II е поставена неговата пиеса „Похвално слово за словото“, по случай 5-годишнината от провъзгласяване на светите братя Кирил и Методий за покровители на Обединена Европа (1985). Единствен в света творец, двукратен носител на Международната Наполеонова награда „Солензара“ в Сорбоната – за драмите в стихове в стихове „Теофано“ (1983) и „Всенародно бдение за Апостола“ (2005). Заедно с Любомир Левчев е удостоен със званието „Кавалер на френската култура“ за трагедията в стихове „Балдуин Фландърски“, връчена му в Парижкия клуб на сенаторите (1985); носител на Кръста на Френската Академия на науката за литература и изкуство (1985). Лауреат на национални награди за драми в стихове, на църковния орден „Св. Софроний, епископ Врачански“ – I ст. Носител на наградата „Велико Търново“ на Община Велико Търново (2001), „Почетен гражданин на Габрово“ (2006). През 2005 г. получава Международната Евтимиевска награда на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Член на Съюза на българските писатели. Умира на 1 септември 2009 г. във В. Търново на 69-годишна възраст. През 2012 г. във великотърновската „Алея на творците на България“ до художествената галерия „Борис Денев“ е открит паметен знак на Радко Радков, дело на скулптора Панайот Димитров – Понката.
Автор на драми с историческа тематика: „Балдуин Фландърски“ (1969, 2002); „Хан Аспарух“ (1970, 2003); „Свети Евтимий Патриарх Търновски“ (1975, 2001); „Сонети за Казанлъшката гробница“ (1978); „Теофано“ (1981); „Йоан и цезарят“ (1990); „Всенародно бдение за Апостола“ (2001, 2011); „Цар Петър Делян“ (2001); „Цар Симеон Велики. Трагедията на Триумфатора“ (2005); „Цар Севт Трети – Мистерия хероика“ (2006) и др. Пише ритуални драми в стихове: „Тайната вечеря“ (1978); „Похвално слово за Словото“ (1978); „Йоан Кукузел, Ангелогласния“ (1981).
Публикува стихосбирките: „Сонети“ (изд. „Г. Бакалов“, Варна, 1978); „Византийски запеви“ (изд. „Народна младеж“, С., 1978; изд. „З. Стоянов“, С., 2001, 2006); „Слово за Търновград“ (изд. „Егрегор“, изд. „Фабер“, 1991); „Апокалипсис сега“ (изд. „З. Стоянов“, С., 1995); „Царски сонети на Любовта“ (изд. „Абагар“, В. Търново, 1996); „Багренородна звездопис“ (изд. „Абагар“, В. Търново, 2004); „Сонети на Любовта“ (изд. „Абагар“, В. Търново, 2006). Издава сатиричната книга „Български Сатирикон“ (изд. „Хр. Ботев“, С., 1996); поетическата детска книга „Изворче“ (2002). Включен в колекционерската антология „Музика над града“ (2017; част от „Поредица 100“ на изд. „Босилков“, В. Търново) заедно с поетите Янислав Янков и Николай Колев – Поета, съчетани с репродукции от картини на художничката Ваня Панайотова.
В края на 2015 г. НОЛИ „Формула 6“ внася предложение за Статут на национална литературна награда „Радко Радков“ до Община Велико Търново.
Радко Радков
БЪЛГАРИЯ
Кой носи на рамо заветния сноп
и сплита косичник от жълта ръкойка?
Кой прави бунтовник от свития роб,
икона от селска девойка?
Кой хвърля в бряздата цъфтящи звезди
и ражда мъже-легендария?
Кой Левски и Ботев роди –
България!
Кошута ли пие от извор вода,
елен ли с клонати рога я размъща,
с очи я избистря, когато в беда
юнак от Балкан се завръща
и в струите кървава риза пере,
че пукнала пушка обжари я.
Кой с билки кръвта му ще спре –
България!
Когато на паметник хладния бронз
върл флаг с ятаган-полумесец загърля,
от старите църкви излиза Христос
и в пъкъла флага захвърля.
Защото си нямаме две знамена,
едничък е стягът ни, стария,
с лъва в трикольор-светлина –
България!
Димящите турски окопи помни
и щурма на Одрин със „Шуми Марица“.
Поручика, паднал със сабя встрани,
на лоба с разперена птица.
Кой вдига пехотата прашна на щик,
кой с въглена жертвен обгаря
да хвръкне със страшния вик
България!
Не искаш да колиш, тъй както те кла
на пънища лепкави зъл агарянин.
Ти майка дори на врага си била –
арапина с кон аждраханин.
Напет капитан бяла риза пере
през лютия мраз в януарiя.
Кой няма за теб за умре,
България!
ИГУМЕНСКИ ГРОБ
Разкъдрена от нашите лиани
оградата железна като плет
дантелено-вишнев, чак до кървоцвет,
по гроба рони шумки огнеткани.
Въз мермера на плочата разтлани
премъдростния надпис ред по ред
разчитат с вяра Новия завет
и в паметника с писмена вдълбани.
Пред гробищната тлен ли сме смълчани?
В параклиса златосвод въззет,
Възкръсналият с кръстен флаг ни брани.
А капките от смълчаните му рани
са шумките като нажежена мед
в трева, зелена още, разпиляни.
СЪТВОРЕНИЕ
Нима прозорецът е огледало,
в което огнезрачните главни
отхвърлян многозначни светлини
да означат световното начало.
И твойто тяло тъй се е създало
от гънещ се възплам, то вспламени
духа и докрай ме промени
със всяка форма – съвършено цяло.
Лицето ти навсякъде струи
по него, ти възпламък с водоскока
обедини. Къде не се таи?
В бедра, гърди, утроба, то стои
или лежи да разшуми потока
и в трепетликата да избуи.
ЦИГАНСКА ПЕСЕН
А издълбоко циганската песен,
запята невисоко с гръден глас
на синора между тъга и страст
се заизвива с пушека дървесен.
И огън катунарски тук пренесен
от руска степ разлюшка се в прехлас
като избягал с циганите княз
от дом, жена, от скуката на лесен
пресит живот и спящ на вълчи кожи
под чергилата... Ти глава положи
на мойто рамо зад тила ми, ти,
която като песен похити
тъгата ми – сега не ме тревожи,
на волност и на степ, на теб дъхти.
РИБАРСКА МРЕЖА
Опъната на стълбищно перило,
не риба, жарки изгреви лови
и сенките на двете ни глави
в опушена кухина – ветрило
от пламъчни пера, съединило
лицата ни... За кратко ги обви
с дървесен дим и нежно зачерви
зида, на който ги е отразило.
Със кичест кок допира твойта сянка
лика на мойта, някога от Рим
прокудена и всякога изгнанка.
Ти в изгревите, в сивкавия дим
седиш до мен със скули на дворянка
пред мрежа за мига неуловим.