10 години без великия Радко Радков - velikotarnovo.utre.bg

10 години без великия Радко Радков

01 септември 2019, 14:16 | Мария Христова
  • Снимка:
    архив

Остава единственият в света творец, двукратен носител на наградата „Солензара“ в Сорбоната

Рад­ко Ва­си­лев Рад­ков (31.01.1940 – 1.09.2009) е ро­ден в Тър­но­во, но отраства в Габрово, откъдето е семейството му. За­вър­ш­ва Духовната семина­рия край Че­ре­пиш (1959) и кла­си­чес­ка фи­ло­ло­гия в СУ „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“ (1967). Работи като ре­дак­тор на от­де­ла за ста­рог­ръц­ка и латинска ли­те­ра­ту­ра в изд. „Народна кул­ту­ра“, София (1966 – 1969), спе­ци­а­лист по раннох­рис­ти­ян­с­ка и византийс­ка литература в Ин­с­ти­ту­та за бал­ка­нис­ти­ка преи БАН. Преподавател по класи­чес­ки ези­ци във ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ и за­веж­дащ До­ма за литератур­но твор­чес­т­во към Ок­ръж­ния ко­ми­тет за култу­ра във В. Тър­но­во (1973 – 1979). Ос­но­ва­тел и орга­ни­за­тор (за­ед­но с ре­жисьо­ра Ал. По­пов) на Ста­рин­ния те­а­тър в Со­фия (възстановен отново от него през 2005 г.). Редак­тор на антологията „Ан­тич­на поезия“ (изд. „Народна култура“, С., 1970). Лириката му възраж­да ста­рин­на­та фор­ма на цар­с­кия со­нет, чи­и­то образ­ци в Бъл­га­рия съз­да­ват Ив. Ва­зов, К. Хрис­тов, Д. Деле­ля­нов, Д. Бо­я­джи­ев, Н. Лили­ев. През 1985 г. по покана на Ватикана пред Папа Йоан-Павел II е поставена неговата пиеса „Похвално слово за словото“, по случай 5-годишнината от провъзгласяване на светите братя Кирил и Методий за покровители на Обединена Европа (1985). Единствен в света творец, двукратен носител на Международната Наполеонова наг­ра­да „Со­лен­за­ра“ в Сор­бо­на­та – за драмите в стихове в сти­хо­ве „Те­о­фа­но“ (1983) и „Всенародно бдение за Апостола“ (2005). Заедно с Любомир Левчев е удостоен със званието „Кавалер на френската култура“ за трагедията в стихове „Балдуин Фландърски“, връчена му в Парижкия клуб на сенаторите (1985); носител на Кръста на Френската Академия на науката за литература и изкуство (1985). Ла­у­ре­ат на на­ци­о­нал­ни наг­ра­ди за дра­ми в стихо­ве, на църковния орден „Св. Софроний, епископ Врачански“ – I ст. Носител на наградата „Велико Търново“ на Община Велико Търново (2001), „Почетен гражданин на Габрово“ (2006). През 2005 г. получава Международната Евтимиевска награда на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Член на Съ­ю­за на българските пи­са­те­ли. Умира на 1 септември 2009 г. във В. Търново на 69-годишна възраст. През 2012 г. във великотърновската „Алея на творците на България“ до художествената галерия „Борис Денев“ е открит паметен знак на Радко Радков, дело на скулптора Панайот Димитров – Понката.

Ав­тор на дра­ми с ис­то­ри­чес­ка те­ма­ти­ка: „Бал­ду­ин Флан­дър­с­ки“ (1969, 2002); „Хан Ас­па­рух“ (1970, 2003); „Све­ти Ев­ти­мий Пат­ри­арх Тър­нов­с­ки“ (1975, 2001); „Сонети за Казанлъшката гробница“ (1978); „Те­о­фа­но“ (1981); „Йоан и цезарят“ (1990); „Все­на­род­но бде­ние за Апос­то­ла“ (2001, 2011); „Цар Пе­тър Де­лян“ (2001); „Цар Симеон Велики. Трагедията на Триумфатора“ (2005); „Цар Севт Трети – Мистерия хероика“ (2006) и др. Пише ритуални драми в стихове: „Тайната вечеря“ (1978); „Похвално слово за Словото“ (1978); „Йоан Кукузел, Ангелогласния“ (1981).

Пуб­ли­ку­ва сти­хос­бир­ки­те: „Со­не­ти“ (изд. „Г. Бакалов“, Варна, 1978); „Византийс­ки за­пе­ви“ (изд. „Народна младеж“, С., 1978; изд. „З. Стоянов“, С.,  2001, 2006); „Слово за Търновград“ (изд. „Егрегор“, изд. „Фабер“, 1991); „Апо­ка­лип­сис сега“ (изд. „З. Стоянов“, С., 1995); „Цар­с­ки со­не­ти на Лю­бов­та“ (изд. „Абагар“, В. Търново, 1996); „Багренородна звездопис“ (изд. „Абагар“, В. Търново, 2004); „Сонети на Любовта“ (изд. „Абагар“, В. Търново, 2006). Издава сатиричната книга „Български Сатирикон“ (изд. „Хр. Ботев“, С., 1996); поетическата детска книга „Изворче“ (2002). Включен в колекционерската антология „Музика над града“ (2017; част от „Поредица 100“ на изд. „Босилков“, В. Търново) заедно с поетите Янислав Янков и Николай Колев – Поета, съчетани с репродукции от картини на художничката Ваня Панайотова.

         В края на 2015 г.  НОЛИ „Формула 6“ внася предложение за Статут на национална литературна награда „Радко Радков“ до Община Велико Търново.

 

 

Радко Радков

 

БЪЛГАРИЯ

 

Кой носи на рамо заветния сноп

и сплита косичник от жълта ръкойка?

Кой прави бунтовник от свития роб,

         икона от селска девойка?

Кой хвърля в бряздата цъфтящи звезди

         и ражда мъже-легендария?

         Кой Левски и Ботев роди –

                   България!

 

Кошута ли пие от извор вода,

елен ли с клонати рога я размъща,

с очи я избистря, когато в беда

         юнак от Балкан се завръща

и в струите кървава риза пере,

         че пукнала пушка обжари я.

         Кой с билки кръвта му ще спре –

                   България!

 

Когато на паметник хладния бронз

върл флаг с ятаган-полумесец загърля,

от старите църкви излиза Христос

         и в пъкъла флага захвърля.

Защото си нямаме две знамена,

         едничък е стягът ни, стария,

         с лъва в трикольор-светлина –

                   България!

 

Димящите турски окопи помни

и щурма на Одрин със „Шуми Марица“.

Поручика, паднал със сабя встрани,

         на лоба с разперена птица.

Кой вдига пехотата прашна на щик,

         кой с въглена жертвен обгаря

         да хвръкне със страшния вик

                   България!

 

Не искаш да колиш, тъй както те кла

на пънища лепкави зъл агарянин.

Ти майка дори на врага си била –

         арапина с кон аждраханин.

Напет капитан бяла риза пере

         през лютия мраз в януарiя.

         Кой няма за теб за умре,

                   България!

 

 

ИГУМЕНСКИ ГРОБ

 

Разкъдрена от нашите лиани

оградата железна като плет

дантелено-вишнев, чак до кървоцвет,

по гроба рони шумки огнеткани.

 

Въз мермера на плочата разтлани

премъдростния надпис ред по ред

разчитат с вяра Новия завет

и в паметника с писмена вдълбани.

 

Пред гробищната тлен ли сме смълчани?

В параклиса златосвод въззет,

Възкръсналият с кръстен флаг ни брани.

 

А капките от смълчаните му рани

са шумките като нажежена мед

в трева, зелена още, разпиляни.

 

 

СЪТВОРЕНИЕ

 

Нима прозорецът е огледало,

в което огнезрачните главни

отхвърлян многозначни светлини

да означат световното начало.

 

И твойто тяло тъй се е създало

от гънещ се възплам, то вспламени

духа и докрай ме промени

със всяка форма – съвършено цяло.

 

Лицето ти навсякъде струи

по него, ти възпламък с водоскока

обедини. Къде не се таи?

 

В бедра, гърди, утроба, то стои

или лежи да разшуми потока

и в трепетликата да избуи.

 

 

ЦИГАНСКА ПЕСЕН

 

А издълбоко циганската песен,

запята невисоко с гръден глас

на синора между тъга и страст

се заизвива с пушека дървесен.

 

И огън катунарски тук пренесен

от руска степ разлюшка се в прехлас

като избягал с циганите княз

от дом, жена, от скуката на лесен

 

пресит живот и спящ на вълчи кожи

под чергилата... Ти глава положи

на мойто рамо зад тила ми, ти,

 

която като песен похити

тъгата ми – сега не ме тревожи,

на волност и на степ, на теб  дъхти.

 

 

РИБАРСКА МРЕЖА

 

Опъната на стълбищно перило,

не риба, жарки изгреви лови

и сенките на двете ни глави

в опушена кухина – ветрило

 

от пламъчни пера, съединило

лицата ни... За кратко ги обви

с дървесен дим и нежно зачерви

зида, на който ги е отразило.

 

Със кичест кок допира твойта сянка

лика на мойта, някога от Рим

прокудена и всякога изгнанка.

 

Ти в изгревите, в сивкавия дим

седиш до мен със скули на дворянка

пред мрежа за мига неуловим.

 



Коментари (1)

Потребител
pencho penchev
Kato student slushah "Iliadata",koyato rezotirache naizust .,Beshe prepodavatel po starogradski ezik.Volichaehmo go GOLYAM UM!
02 януари, 01:06 ч.

Добави коментар

* Задължителни полета