За новото поколение с любов - velikotarnovo.utre.bg

За новото поколение с любов

16 септември 2019, 07:39 | Мария Христова
  • Снимка:
    pixabay.com

Плаваме в един кораб, лекарството против морска болест е любов

Нерви, луд трафик, вълнение, цветя, тук-там по някоя сълза и стъпкан букет, наръч учебници в раницата и тежка въздишка – почна се. Така ще мине днешният първи учебен ден. И наистина ще се почне. Само след месец. С обичайните взаимни нападки. Какво кофти поколение никне. Как учителите не си вършат работата. Как родителите не възпитават и са незаинтересовани. Как от министерството задават безумни програми. И как изобщо я съсипват тази държава… А след края на първия срок и родители, и учители ще се чувстват като на кораб – вълнението е бурно, хоризонтът мъгляв, на всички им е лошо, но плаването трябва да продължи.

 

Учителят не е боксова круша

 

Ще ми се всеки родител да си го повтаря, когато вечер, уморен отвори бележника и види нещо, което не отговаря на очакванията му. Бързаме – да работим, да възпитаваме, да напазаруваме, да си изгледаме сериала, да си направим прическата, да отидем за риба… И рефренът : „Нали затова ходиш на училище, да те научат там!”, е любимата ни дъвка. Тя отдавна няма вкус, но предъвкването и някак успокоява и приспива онази гузност, която се появява преди да заспим и ни шепне : „Пак не си поговори с детето, нали?!”.

Сложете ръка на сърцето си и си признайте колко пъти таблетът и телефонът са били ваши съюзници! Как сте си отдъхвали, поглеждайки в детската стая и, виждайки, че хлапето е забило нос в тях, сте си казвали : „Слава Богу”. И тайничко благодарите на тези технологии, че са ви осигурили половин час лично време. Или са ви отървали от разговор, за който сте прекалено изморени и по-скоро неподготвени.

 

Учителят, обаче, също е родител. Освен с нашите деца, той трябва да поговори и със своите. Умората не е само наша привилегия. Личните проблеми също. Спрете край някое училище един ден и вижте как си тръгва учителят – с по две чанти тетрадки. Те са му домашното. Вечер, докато готви, глади дрехите си за следващия ден, простира или отпушва мивката, той ще трябва да ги прочете и междувременно да намери време и за своите деца. И вечер, когато си легне, съм сигурна, че и него го сръчва онази гузност…

 

 

Родителите не трябва да са удобното оправдание

 

Наскоро в един сериал се засмях на нещо, изречено от дете към друго: „Имаш двама родители? Такава аномалия в днешно време!”. После ми стана тъжно. Истината винаги натъжава. Днес у нас тези аномалии са все по-рядко срещани по много причини. Когато детето излезе от училище, влиза в другото – житейското. То вижда как парите и времето на възрастните все не достигат. Става слушател на нелицеприятни понякога диалози. Сравнява своята семейна вселена с тази на приятелите си. Такъв е днес светът – един живее спокойно и щастливо, за друг всеки ден е битка с битовизма. Не всяко дете се чувства добре в къщи, за съжаление. И тук учителят трябва да си даде сметка, че освен на физика или химия, трябва да преподаде и малко житейски уроци. Детето иска да усети, че учителят му също е част от тази негова вселена, че и той има лична история, преживявания и усещания. А не е говорящ учебник, който често оправдава поредния инцидент или частичния си професионален провал с несправянето на родителите.

 

„Расте” е ключовата дума в изречението : Какво поколение расте…

 

Да, то расте. Не като вас и като мен. По различен начин, Слава Богу. Това поколение е прагматично и често не разбира защо му пълним главата с неща, които никога няма да му послужат. И ние не разбираме, но затова пък винаги се оправдаваме със системата. Под ръка ни е, удобна е, а и мъглява като хоризонта пред кораба.

Поколението, обаче, не ще и да чуе за нашата система и не я проумява. То иска да разбира уроците, не да ги наизустява. Иска те да му бъдат поднесени по различен начин, а не както са поднасяни от 30 години. То недоумява защо учителят му съобщава по фейса задачите, а в клас технологиите са забранени и не влизат в употреба. И винаги ще се пули, когато му кажат, че системата е такава. Защото то знае, че тази система я създаваме ние.

 

Така ще започне поредната учебна година. Не си създавам илюзии, че системата ще се промени скоро. И учители, и родители често се чувстваме като футболисти, които играят мач с държавата, но сме на различни стадиони с нея.

Можем, обаче, малко да променим себе си. Не спрямо системата, а спрямо това поколение, което РАСТЕ. Защото то няма да се промени. Иначе трябва да се върне назад във времето. А то стъпва напред в него и, за да го разбираме и не изоставаме, трябва да променим себе си. Така или иначе, пътуваме в общ кораб. И лекарството за морска болест е любовта.

 

На добър час, мило ново поколение! Дано те научим на любов!



Коментари

Няма коментари.

Добави коментар

* Задължителни полета