Събитието е на 5 ноември от 17.30 ч. в РНБ „П. Р. Славейков“

Романът „Ангелът и Яков“ от Георги Ганев ще бъде представен във вторник, 5 ноември, от 17,30 ч. в Регионалната библиотека във Велико Търново. Авторът и книгата ще бъдат представени от Владимир Шумелов.

Георги Ганев е роден на 2.06.1949 г. в Габрово. Завършва Априловската гимназия в родния си град и специалност „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Редактор във в. „Тревненски зов“. Печели награди от литературни конкурси. През 2017 г. е лауреат на Априловската награда в Габрово. Автор на книгите „Страх от врабчета“ (разкази, Профиздат, С., 1987); на романите „Анатомия на плашилото“ (изд. „Български писател“, поредица „Гласове“, С., 1988), „Хорът на ушите. Прозаична кантата“ (изд. „Български писател“, С., 1993), на сборника с политическа сатира „Петдесет тояги на голо“ (Габрово, 1999). Член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. Живее и работи във Финикс, Аризона, САЩ, повече от 20 години. През 2019  г. се завръща в родния си град.

„Ангелът и Яков“ е най-новият му роман, издаден през 2017 г. в изд. „Потайниче“, София, по проекта „За буквите“ на Ангел Колев от Филаделфия, САЩ. Представян е в България и в САЩ.

„Георги Ганев твърди, че е написал роман бурлеска, т.е. че ни разказва „веселата страна“ на тази тъжна съдба, сполетяла народа и страната ни. Смея да твърдя, че той е написал един безпощаден роман гротеска, в който с неистов сарказъм ни разкрива истината за социалната и духовната деградация на България в годините на така наречения преход. Едно разпадане, което с малки изключения, продължава до ден-днешен по всички етажи на бедното ни и изстрадало отечество. В една действителност, в която тържествуват меркантилизмът и политическата посредственост, наивитетният провинциализъм, възцарява се апокалиптичният абсурд на нищото.

Георги Ганев не предлага рецепта за излизане  на светло от тунела. Той само загатва, че може би някой ден в Българско ще се появи отново оня светъл мъж, с небесно сини очи, ще назове жестоката истина и ще ни изведе от блатото и пустинята – в обетованата земя.“

Борис Данков

„В тъжния си роман „Ангелът и Яков“ Георги Ганев взема без колебание по нещо от живота на всеки от нас, за да го вплете в съдбата на своите герои и така да ги направи плът от плътта ни. Корените им се преплитат с нашите в осквернената от политически страсти и нравствени падения родна почва, пият жизнени сокове от отровните извори на собствените си погрешни представи и примитивни убеждения. Деградацията на комунизма, последвана от деградацията на демокрацията, поражда личностна деградация, от която спасение носи само любовта – онази любов, заради която Ангелът започва своята борба с Яков, и която в крайна сметка кара Яков да се обърне към него със сакралното „Отче“.

Йото Пацов, редактор на книгата

„Ангелът и Яков“ е част от една вече солидна художествена литературна продукция за българския Преход след 1998-а – изключително проза от България и задгранични български автори. И мисля, точно жанрът „бурлеска“ подхожда за този поглед на Георги Ганев към началото на Прехода. Романът крие голяма доза автобиографизъм, а читателите от родния му град Габрово вероятно лесно биха идентифицирали места, хора и събития. Това не е важно, защото с еднаква сила бихме припознали тази действителност във всеки един български град. Политическото и общественото от първите години на демокрацията е пречупено през личните гледни точки и съдби на трима главни герои – Цацата (Цветан, Цецо), Дон (Дончо) и Джиджи (Ей Би Си), а събитията са фокусирани в/около един мутренски бардак („Ла Пиаца“), каквито имаше (и има модифицирани) във всяко градче – антипод на кръстопътния Йовков Антимовски хан. Разбира се около тях гравитират и други, второстепенни, но достатъчно колоритни герои – директорът на провинциалната болница, посткомунистът с прякор д-р Брежнев, „демократът“ депутат Даниел Петрофф, циганинът Чичо, далавераджия с цветни метали и вторични суровини, шефът на психиатрията д-р Наумов, бръснарят Добрин Перчемлиев, Рени, Соня, Желирания, комисарката Павла Корчагина и т.н. Структурно романът е изграден от глави, които редуват тези трима основни герои с вмъкването на още един – Ангелът (бащата на Дон). Важен структуроопределящ момент в наратива е имплантирането на абзаци с вътрешна реч на героите или ремарки (предадена в италик и без препинателни знаци), която поставя в личен контекст разказа и показва отношение към събитията и другите герои. Развитието на романа-бурлеска напомня играта карамбол – едно непрекъснато усложняване на отношения и връзки, които се преплитат и пресичат динамично и понякога трагично.

Книгата на Георги Ганев, спазвайки външно традициите на бурлеската, опитва да съчетае драматични житейски послания със забавление, казано иначе да предаде съвсем близката ни история като смешно-тъжен епизод от обществения разпад и първоначалното натрупване на капитала.

Да не забравяме и уточнението към жанра: „или класови предразсъдъци за гравитацията“. На с. 362-363 Цацата говори на Джиджи буквално: „Само недей да въздишаш така, минути преди началото… И край на класовите предразсъдъци! Тука правим пари! Това в края на краищата е едно просто преодоляване на гравитацията… Това е животът! Другото са предразсъдъци. Реалното са парите, а от гравитацията не може да се избяга…“ Думи, изречени със сатирична гримаса и към новото политиканстване и изборен процес, превърнат във вариететен театър, цирк, пошло шоу и предизборно кабаре „Ла Пиаца“.

А Ангелът и Яков, тези митични персонажи? Борбата между богобореца Яков (бодигарда Дончо, Дон) и Ангела (бай Ангел, баща му) в романа на Ганев е фиксирана в стила на бурлеската, за да подскаже, че бащите убиват децата си (волно или неволно), както всяка революция изяжда децата си. „Борбата на Яков“, този рефрен на разказа, идващ от Библията или великите художници (Рембранд, Дюре, Дьолакроа, Рьорих), но засягаш нас, съвременниците, е основният въпрос в романа. Защо е нужна тази борба, кой виновен? (На финала Лука отговаря на Джиджи: „Това не е борба за утвърждаване на силата, а борба за тържество на вярата“.) Вечните въпроси за жертвите и идеалите, за опрощението и греха, за миналото и вината. И както всяка добра книга, тя не отговаря на въпросите, но дава надежда. Надеждата, че сме живи, че „Мама ще може да тича…“. Да , Соня, като онази Соня Мармеладова от „Престъпление и наказание“ на Достоевски.

Владимир Шумелов