В началото новите возила всяват страх

Не е за вярване, но в миналото първите ”организирани” автомобили са предназначени за обслужване не на старата столица, а на линията Велико Търново – Горна Оряховица. Това става възможно благодарение на създадената през 1936 година в града на Асеневци автомобилна кооперация “Стрела”. Тя разполага с впечатляващите за времето си три автобуса от реномираните марки „Интернационал”, „Опел” и „Форд”. Освен за поддържане на автобусната линия между Велико Търново и Горна Оряховица, автомобилите се наемат и за екскурзии, сватби, за извозване на учениците до летните колонии, както и по други, предимно щастливи, поводи. Интересно е да се знае, че модерните превозни средства са с плевенска регистрация, тъй като според тогавашното административно-териториално устройство нашият град е в състава на   Плевенска област. Представителството на автомобилната кооперация се намира на мястото на днешния хотел “Янтра” и според всеобщото мнение на старостоличани притежава най-лъскавия офис в града.

Началото на организирания транспорт във Велико Търново се свързва с датата 1 септември 1939 година, когато внесената от немската фирма “Ханза Лойд” автобусна кола започва да обслужва жителите на града. Превозното средство е собственост на дружество “Царевец”. То е 25-местно и с него за броени минути жителите и гостите на престолнината могат да стигнат от гара Трапезица до градските лозя в околностите. Спирките между двете крайни точки са: мостът в Асенова махала, Сметната палата, общината, площад “Баждарлък”, старата поща, Модерен театър (сега търговски център в началото на Самоводската чаршия), гостилница “Балкан”, Паметникът на обесените въстаници, Девическата гимназия “Митрополит Климент” (сега Факултет по изобразителни изкуства към ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”),  Градската градина (сега МДТ “Константин Кисимов”), площад “Ризов” (училището на “Петър Дабков” в квартал “Марино поле”), ветеринарният институт, намиращ се на днешната улица “Никола Габровски”, вилата на Никола Петров и чешмата “Качица”. Последните три спирки “се обгрижват” само сутрин, обед и вечер. Работното време на автобусната кола е фиксирано от  6,20 до   21,47 часа. Като истински европейци великотърновци се радват на точно разписание по часове и минути и на справедливо заплащане на транспортните разходи. Таксата за пътуване е три лева, но и преди дсетилетия се въвеждат абонаментни карти, които струват един лев и двадесет стотинки. Учениците се таксуват по два лева.

Тъй като първата в града автобусна ( тогава наречена “отобусна”) линия бързо спечелва доверието на старостоличани, на жителите на околните селища и на многобройните гости на града, се налага купуването на нова кола от същата фирма. Тя е по-удобна, по-луксозна и най-важното, разполага с цели четиридесет места. Маршрутът й е като на по-малката й посестрима, но с друго разписание.

Имайки предвид, че мерите на Чолакова махала, Леденик и Шемшево допират до прочутите търновски лозя, жителите на споменатите села отправят молба до дружество “Царевец” те да бъдат включени в разписанието.  Така втората автобусна кола разширява периметъра си и започва да обслужва и пътниците от тези селища.

ЛЮБОПИТНО:

* До наши дни са съхранени спомени, които свидетелстват, че файтонджиите, които до 30-те години са транспортни монополисти, посрещат на нож автобусните коли. От разказите на Никола Стоянов узнаваме, че някои от притежателите на файтони обмислят да потрошат стъклата и да спукат гумите на новите возила, а други, крайно настроени, дори предлагат да ги запалят, “за да си запазим хлебеца”.

* В началото не са редки случаите, в които новите возила всяват страх  главно сред  пристигналите от малките села жители, много от които преди да се качат в автобуса, се кръстят, или плюят три пъти в пазвата си.

* Сравнително бързото развитие на автомобилните съобщения у нас налага необходимостта от изграждането на технически подготвени кадри.  По този повод в килифаревския вестник „Балканско ехо”от края на 30-те години на миналия век четем: „Както бъдещето в небето е на аероплана, така това на земята е заето от автомобила...Имаме ж.п. училище, има т.п. училище, защо да липсва автомобилно училище?” Затова и неслучайно на проведения конгрес на шофьорите се повдига въпросът за създаване на учебно заведение, „което да рекрутира съответния технически подготвен персонал”. Съюзът на шофьорите дори създава фонд за съответното школо, но разчита и на финансова помощ от страна на Ефория „Ангел Попов”. Участниците в конгреса смятат, че е удачно откриването на подобно училище именно в старата българска столица, която можела да се превърне и в център на автомобилното дело у нас. Членовете на Ефорията не възразяват на благородната инициатива и дори предприемат конкретни действия за нейното осъществяване За целта те делегират права на Григор Христов (директор на Мъжката гимназия „Св. Кирил”) и на ген. Владимир Даскалов, които щателно проучват въпроса. За съжаление Военното министерство се противопоставя категорично, тъй като, според него, съществуващата към Колоездачната дружина автомобилна рота „дава всяка година по 50 души шофьори и за тях няма работа”. Истинската причина обаче се дължи на факта, че министерството не желае да изпусне контрола на автомобилното дело.

*  Вероятно служителят в общината Тодор Самуилов е сред най-доволните от новата градска транспортна придобивка, тъй като в нея най-накрая му се усмихва щастието да спечели сърцето на изгората си. В продължение на две години той ухажва безрезултатно красивата болярка Дафинка Станкова. Веднъж през пролетта на 1942 година двамата пътуват заедно за търновските лозя. Възползвайки се от случайната среща в автобуса, влюбеният младеж отново разкрива чувствата си и тоя път среща взаимност. Щастливият общинар изразява шумно радостта си, така, че всички пътуващи узнават за споделената му любов и започват бурно да ръкопляскат. Окрилен от реакцията на девойката, а и на пътниците, Тодор Самуилов се осмелява дори да предложи брак на Дафинка Станкова. Смутена от предложението, а и от всеобщия интерес, тя отговаря положително. Така в старата столица се създава първото “автомобилно семейство”. Любопитна подробност е, че синът на Тодор Самуилов и на Дафинка Станкова Георги става автобусен шофьор и дълги години работи като такъв във Велико Търново и Русе.

Изготвил: Тодорка Недева,  главен уредник отдел „Нова и най-нова история“