Той има съществен принос за съвременното развитие на историческия Търновновград

„Не се страхувам от бедното ни съвремие. Убеден съм, че ако не сбъркаме сега, макар и с бедни сгради и площади, с бедна архитектурна мисъл и строителни материали, бъдещите поколения ще ни бъдат благодарни за верните големи посоки, за бъдещото развитие на този район и град“

Арх. Никола Николов (1924-1996) е автор на разнообразни като мащаб и предназначение обекти. Едни от най-известните сред тях са паметникът на Незнайния воин, Пантеонът на възрожденците в Русе, адаптацията на съществуващи сгради за галерията за чуждестранно изкуство в София и художествената галерия във Велико Търново.
Във Велико Търново той идва с опит, придобит от работата му в Слънчев бряг и Несебър. Като главен проектант на Велико Търново (1966 –1987 г) се изправя пред отговорната задача да избере подходящият път, по който да се развиват градоуствойството и строителството в един от най-емблематичните български градове. Тази задача изисква да се познават в детайли историята на планирането на градската среда до този момент.

Градоустройство в миналото

След Освобождението Търново става окръжен град (1882-1933) и първият му регулационен план е одобрен през 1907 г1. Арх. Николов има възможност да се запознае с него само по съхранените снимки и издадения през 1907 г пътеводител на ТД „Трапезица“2. По това време административната уредба в градовете е различна. Постоянен изпълнителен орган на Окръжния съвет е Окръжната постоянна комисия, която въвежда в действие всички взети решения и представлява Съвета за времето, когато той не заседава. Към Постоянната комисия съществува Техническо отделение, което е преименувано в последствие на “Държавна служба по мостове, шосета и благоустрояване на населените места“. Паралелно съществува още една организация – „Държавна архитектурна служба“, известна още като „държавен архитект“. Тя се грижи за всички дейности по проектиране, строеж, ръководство, ремонт и поддръжка. Осъществява контрол по Закона за благоустройството на всички държавни, общински, кооперативни и частни сгради в окръга. От 1923 г. към Окръжната постоянна комисия функционира служба „Архитектурно бюро“ в състава на което влизат архитект,техник и чертожник.
През 1933г. настъпват промени в административното деление на страната, окръзите са закрити и заменени с области и околии. Велико Търново става околия на Плевенска област до 1950 г. и околия на Горнооряховска област за една година до 1951 г3.

Градоустройството на Велико Търново в плановете на арх. Николов

На 19 септември 1965 г. се провеждат сесии на Общинския и Окръжния народни съвети, на които присъстват политици, видни учени и общественици. Избран е състава на Общонародния комитет за развитие на Велико Търново4, а за председател е посочен акад. Тодор Павлов5.
На 10 февруари 1966 г. излиза Постановление №6 на Министерски съвет за Велико Търново и обвързването му градоустройствения план дава възможност за контролиране на проектирането и строителството, с цел възстановяване и съхраняване на стария град.
Арх. Николов започва реализация на плановете си за Велико Търново. За да се създаде достоверна цялостна картина архитектът намира за необходимо да бъдат взети под внимание всички елементи. Заварената материална среда трябва да бъде обновявана с цел запазване на всички нейни положителни качества, затова той разширява обхвата на понятието „архитектурен паметник“ от единична къща, като включва цялата жизнена материална среда с улици, площадни пространства и разширения с техните обемно-пространствени решения, улични настилки, осветление, озеленяване, водоснабдяване и канализация, отвеждане на повърхностните води. Избира пътя на адаптация на съвсем нова материална среда в районите, където са съхранени образци от миналото. Според него съществуват няколко възможности за такова съвместно съжителство на нови и стари сгради. Едната е да тръгне по пътя на повторението като стигне до имитацията на заварената среда за сметка на функцията. Алтернативата е да се даде предимство на функционалните изисквания и да се посочат райони, в които да се локализира идеята за съхранение. Третото възможно направление е да се вземат под внимание съществуващите в момента бит и нужди на хората и да се изгради нова функция и съдържание на заварената среда от позициите на съвременните достижения и със съвременни материали и начини на градеж да се търси логично продължение в духа на местните строителни традиции.6 По такъв начин е възможна реализация на идеята за приемственост между старото и новото като изменението на архитектурно-художествения образ се явява крачка напред в градоустройството. Важно е да бъде сведен до минимум рискът от механично допиране на старо и ново, да не се стигне до прекалено груба намеса в контактните зони, да има вплитане и врастване и визуалните връзки не се разминават. Етапното изграждане създава възможност за многократно дооглеждане, а ежегодното ревизиране и доосмисляне на вече изграденото от позициите на предходните ежегодни етапи помага за намиране на верни, или поне по-верни решения според архитекта.

Поява на Художествената галерия на Боруна

Според арх. Николов реставрацията създава неактивни елементи, затова той предпочита адаптацията на значими стари сгради, като предварително проучва историята им; съхранява характерни оригинални елементи и добавя нещо ново и запомнящо се към обема и съдържанието.
Всичко това той прилага, когато насочва вниманието си към сградата на Боруна. Постройката, смятана за една от най-значимите за своето време така и не е реализирала потенциала си до момента на адаптацията7.
От оригиналния строеж архитектът запазва симетричната схема на плановата композиция с ясно изразен централен вход и симетрично редуване на отворите през двата основни етажа. Освен това реализира разширение с две тераси, оформление на главния вход, подмяна на подпокривното пространство с ново такова, с медна ламарина за покрива, алуминиеви профили с опалови стъкла и осветление на залите на втория етаж. Изградена е нова покривна конструкция с декоративно медно покритие и горно осветление. Отделено е специално внимание при оформянето на всички вътрешни пространства, като е запазено стълбището с оригиналния парапет от мозайка. Обемно-пластичното и архитектурно-художественото решение, реализирани при адаптацията са свързани с разположението на сградата в най-живописната част на стария град и връзката ѝ с монумент „Асеневци“. Основният недостатък на постройката е липсата на достатъчно площ, където да се разположат фондът, помещения за консерация и реставрация и помещения за гостуващи изложби. Другият сериозен проблем е високата влажност и дългосрочните последствия от нея.

Наследството на арх. Никола Николов

В своя дневник Никола Николов отбелязва, че жителите не само разбират и оценяват направеното от екипа му, но и ще го съхраняват и развиват, защото Велико Търново е градът в който „..толкова ясно са наслоени като на вечен екран моменти от историята на нашия народ от Втората българска държава до наши дни... Истинска картина в натура, която не се забравя, щом веднъж я видиш и разбереш.“ 8
Съвременните изисквания на градоустройството са се отдалечили значително от вижданията на арх.Николов и по тази причина всяко обновяване на града, изразено в застрояване, е съобразено с различни мотиви и е следствие от различни цели. Това в още по-голяма степен подчертава убеждението на архитекта, че не е имал причина да се страхува от бедното си съвремие. Сградата, в която днес се помещава художествена галерия „Борис Денев“, както и другите му проекти, подчертават значимостта на направеното от него, която не намалява с отминаващото време.

Подготвил материала: Мирослава Георгиева – изкуствовед в ХГ „Борис Денев“