Последното желание на поета е лист хартия

На 18 юни 1923 година умира поетът Христо Смирненски.
Роден на 17 септември 1898 г. в град Кукуш, Македония (днес Гърция), от началото на 1915 г. по примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев, 16-годишния Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания — най-напред на вестник „К'во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист — Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.

През май 1917 г. Христо е принуден да постъпи като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Срещу разбунтувалите се срещу Фердинанд и буржоазията войници са хвърлени дори юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък — край Захарна фабрика. Отвратен от жестокостта, с която правителството потушава въстанието, той напуска Военното училище през ноември. За това баща му е принуден да заплати голямо обезщетение. Цивилният живот предлага на младия хуморист срещи с колеги писатели и разходки и екскурзии край София. Смирненски става член на редколегията на „Българан“. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него — хуморът му става все по-социално насочен. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. — на Комунистическата партия. 1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби, създадени до този момент, като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически постижения, които не дават никакви основания „да се предположи за яркия му поетически талант“. Първото си истинско стихотворение, както твърди тази социалистическа литературна критика, Смирненски пише за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“.

След това свое стихотворение Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на „Червен смях“: „Ний“, „Червените ескадрони“, „Улицата“, „През бурята“, „Йохан“. В партийните издания „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.

По случай една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението „Жълтата гостенка“. До първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“. Жълтата гостенка, туберколозата, не подминава и самият Смирненски. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. В края на май е отпечатана и последната му творба — сатирата „Приказка за стълбата“, в която поета разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“.

Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарския консулт поставя безнадеждна диагноза — милиарна туберколоза. Превратът от 9 юни оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Св. Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.