С „История славянобългарска” той пали пожара на българското народно свестяване и възраждане

Когато българският народ изпадна в най-тежко състояние под петвековно гръко-турско робство, преподобни Паисий Хилендарски написва своята забележителна "История славянобългарска" и чрез нея вдъхва народностно съзнание и сили у българския народ, изтръгва го от неговото отчаяние и поставя начало на българското възраждане.

Той е роден в гр. Банско, в самите поли на легендарната Пирин планина, през 1722 година. Единият му брат Лаврентий бил игумен в Хилендарския мнастир, а другият Вълчо бил щедър дарител на църкви и манастири. През  1745 г., на 23-годишна възраст, Паисий отишъл при брата си Лаврентий в Хилендар и тук приел монашество. В манастира Паисий имал възможност да се образова. Като манастирски пратеник (таксидиот) той обикалял села и градове, за да събира помощи и да привлича поклонници за манастира. При този непосредствен досег с народа Паисий най-добре видял тежкото положение на българския народ под гръцко-турското робство. В атонските манастири пък той сам преживял надменното и презрително отношение към българите - че те били прости и груби, че нямали история. Паисий с болка виждал разслабващото отчаяние на народа, възмущавал се за родоотстъпничеството на много българи, които се прехласвали след чужди обичаи и след чужд език, а презирали чистите български нрави и родния си език. Тогава се ражда неговата вдъхновена "История славянобългарска" (1762 г.) "за в полза на българския народ, а за слава и похвала на Господа Иисуса Христа".

След като написал историята си, той като равноапостол тръгнал да я разнася по българската земя, за да я четат и преписват. Така Паисий запалил пожара на българското народно свестяване и възраждане. В тази усърдна дейност на народен будител той умира неизвестно къде. Денят и годината на смъртта му са неизвестни, затова паметта му се празнува на неговия имен ден - 19 юни, когато се чества преподобни Паисий Велики.