"Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество." Тези думи принадлежат на големия български патриот, революционер, възрожденец и идеолог на българското освободително движение Георги Стойков Раковски (по кръщелно Съби Стойков Попович, известен и като Георги Сава Раковски), който губи живота си на днешната дата. Демократ, публицист, журналист, историк и етнограф, той е и един от първите наши възрожденци, който прозира зловещата имперска роля на Русия. 

Потомък на възрожденски род, Раковски от младини проявява своя буден ум и неспокойна душа, които предопределят и съдбата му – да бъде основоположник на организираната националнореволюционна борба за освобождаването на България. Знак за това е участието му в Браилските бунтове през 1841 година.

Пристигнал от Цариград в Браила, тук успява да се сдобие с гръцки паспорт и става учител по гръцки и френски език. За участието си в бунтовете през 1842 г., заедно с още шестима българи е арестуван и осъден на смърт. Но като гръцки поданик е предаден на гръцките власти, които да изпълнят присъдата. 

Подпомогнат от гръцкия посланик в Цариград Маврокордатос, Раковски успява да избяга и се установява в Марсилия, където прекарва година и половина. Така вместо смърт, съдбата му отрежда възможност да установи връзка с учещите в Атина българи. По-късно с подкрепата на будни българи създава Македонско общество и Славяно-българско ученолюбиво дружество, с което показва своята непоколебимост в търсенето на път за освобождението на своето мило Отечество. 

На 9 октомври 1867 г., в два часа след полунощ, в Букурещ спира да тупти сърцето на Патриарха на българското националноосвободително движение Георги Стойков Раковски. Жълтата гостенка — туберкулозата, отнема живота на пламенния родолюбец, който през целия си живот с перо и сабя се бори за освобождението на поробеното ни Отечество.

На следващия ден Раковски е погребан в букурещкото гробище „Щербан водъ“. Последно сбогом си вземат всички български емигранти, близки, много румънци, служители при чуждите дипломатически представителства в Румъния, журналисти и общественици. В смъртния акт е записано: „Г. С. Раковски, православен, свободна професия, възраст четиридесет и седем годишен, неженен, по народност българин“. Тъй като умира в крайна бедност, разноските по погребението поема братовчед му Никола Балкански.

Раковски умира, оставяйки след себе си редица дългове. Четири дни след смъртта му на търг се предлагат всички негови вещи – покъщнина, книги, униформата и оръжието му, за да се изплатят задълженията му към частни лица. Много от вещите са закупени от румънци и те остават безвъзвратно изгубени за историята.

В писмото си от 3 февруари 1861 г. до Йосиф Дайнелов, Г. Раковски пише: „Аз съм всякога бил българин и ще бъда не само до гроб такъв, но еще и после смъртта ще оставя завещание, и прах ми да ся не смеси с друга народност!…“

Това негово желание е изпълнено през 1885 г., когато костните му останки са пренесени от Букурещ в София. Котленци обаче са неспокойни, че те не са в родния Котел и поемат инициативата за пренасянето им. Освен това, увековечавайки неговото дело, в центъра на града през 1933 г. е открит паметник. През 1942 г., на 75-та годишнина от смъртта на Раковски, ковчежето с костните му останки поемат от София през Стралджа, към родния Котел. На 24 октомври 1942 г. са посрещнати от много граждани, народни представители, министъра на просветата, бургаския областен директор и почетна рота войници. В църквата ковчежето е положено в специален саркофаг, който изработват ученици от котленското столарско училище под ръководството на учителя-резбар, котленецът Гойко Гойков. На следващия ден, след панахидата, проф. Михаил Арнаудов и министърът на просветата произнасят речи.