Днес, на 85-годишна възраст е починал Петър Борсуков – невероятен карикатурист, талантлив художник и за тези, които го познаваха – незаменим житейски мъдрец. Бора си отиде броени часове след гладния редактор на в. „Борба“ Николай Томов. Именно Борсуков е автор на „главата“ на вестника, в който и двамата „горяха“ и отдадоха най-силните си и стойностни години, за да наложат ежедневника като институция в медийното пространство не само в областта, а и в страната.

Предлагаме ви материал за Петър Борсуков от 1973 г. с автор Иван Тодоров, публикуван през 2014 г. в сайта на Съюза на българските журналисти.

... Седим по обед в градинката до Търновския театър „Константин Кисимов“. Лято е – юли, жега голяма, но ние сме на хладина. Във време за почивка. Седим и разговаряме. Точно срещу тогавашната, някогашната редакция на някогашния вестник „Борба“. Годината е 1973-а.

Седя до Петър Борсуков. В споменатата година е гонел 40-те. Бе и е висок, снажен и ведър. С тежка стъпка, дяволита усмивка и добри очи.

Поглеждам още по-надълбоко в темелите на спомена. Тогава бях на едномесечен летен стаж като студент по журналистика. Пожелах да ида в родното ми Търново. А там излизаше един вестник – окръжният „Борба“.

Петър Борсуков завеждаше неговия отдел „Хумор и сатира“.

Пишеше, рисуваше илюстрации и карикатури, събираше и коткаше сътрудници. И всяка събота – десетилетия! – сам-самичък поддържаше хумористична страница в края на седмицата.

Бе почнал да се труди за изданието през 1955-а, а на щат – от 1958-ма. Артистичността бе в кръвта му. С корени по майчина линия от село Константин – Еленско, учи в Художествената академия в София. Но след това се връща в старата престолнина.

Активно участва в читалищната дейност на легендарното духовно огнище „Надежда“, в създаването на сатиричния киноклуб „Стрелец“. Подготвя естрадно-сатирични спектакли, които нашумяват и в столицата.

Но никога не оставя вестникарството.

Познаваше, дружеше и пишеше за най-знаменитите търновци – Константин Кисимов, Антон Дончев, Димитър Панов...

Оформяше литературно-художественото  приложение на „Борба“ – „Светлик“, оформя и илюстрира книги, не спира и до ден-днешен да майстори карикатури. Подписва се с различни псевдоними – Боримир, П. Етър, Бор... Привърженик е на „Етър“, разбира се, а на младини запалено е играл волейбол.

Около него бе винаги весело. С Веселин Долчинков и Марин Крусев разведряваха цялата редакция.

В сетнешни години се срещахме един-два пъти в почивната база на СБЖ в Банкя. Все се канехме да ми дойде на гости, все не смогваше, бързайки да се прибере в Търново, където подготвянето на поредните страници го чакаше. Заричахме се, уговаряхме се – до следващия път.

Когато редакцията се премести от главната улица в помещение на територията на старото военно училище, той бе най-настоятелен да стана кореспондент на „Борба“ от София. Поласкан и зарадван – станах. И пишех с удоволствие и с надеждата да не разочаровам приятелите си.

След 1989-а „Борба“ остана сякаш

единственият извънстоличен вестник със свой постоянен карикатурист.

И до днес е изписан в редакционното каре на изданието.  Тъй бе – като се замисля – само на няклко места: в „Труд“ (Рачо Рачев), в „Сега“ (Христо Комарницки), в „Новинар“... А около 60 години все в един вестник зад гърба си не знам дали има някой действащ  и сега наш журналист. Вярност и към вестника, и към карикатурата. До подобна възраст рисуваха двамина – Теню Пиндарев и Асен Грозев.

... Написах редовете, воден от вътрешен порив. Без какъвто и да било външен подтик.  Просто да се помни. Тъй като – не зная дали сте се замисляли защо – млади карикатуристи, хумористи и сатирици се срещат вече във вестниците и списанията ни все по-рядко. Ако въобще се появят...

Но в Търново е имало и има „Борба“. С Петър Борсуков. Боримир, П. Етър, Бор.

Бор като мура, като секвоя. Могъщ и библейски все зелен. Двамина, трима или четирима няма да могат да обхванат и да понесат сътвореното от него. Дано поне прихванат от всеотдайността му.

Защото тя ще остане достойна за следване дори и някога, когато вестникът – в сегашния му вид – може би няма да го има. Но искрите на дарения от Бог огън на тоя неповторим търновски вестникар даже и безмилостният потоп на времето ще е безсилен да угаси.