На 9 февруари 1895 г. се провежда първо заседание на Правописна комисия за българския език под председателството на Константин Величков. На нея е предложен нов проект, напълно напълно изхвърлящ ѣ от азбуката.

Любопитен факт е, че проектът е подет единствено от списание „Български преглед”, а в масова употреба остава Дриновият правопис с ѣ на етимологичното му място. Изписването на ѣ на етимологичното място е утвърдено и с правописното упътване на министър Тодор Иванчов от 1899 г. Против този Дриновско-Иванчевски правопис се обявява кръгът „Мисъл” - след 1910 г. съчиненията на Пенчо Славейков се печатат без ѣ.

От началото на 20 в. отношението към въпроса с ѣ започва силно да добива политически измерения. Левите политици - комунисти и земеделци започват да разглеждат буквата като символ на отчуждението на интелигенцията от масите и да настояват за пълното ѝ изхвърляне от азбуката. През 1921 г. това е направено с правописната реформа на Стоян Омарчевски, министър на просвещението в Правителството на БЗНС.

Тази реформа обаче среща значителна критика. Премахването на двойното е от българската азбука се разглежда от много българи от Западна България и особено от македонските българи от Пиринска Македония и диаспората като „предаване на западните диалекти” и като отделяне на българския книжовен език от македонските диалекти. За привържениците на тази гледна точка двойното е добива статус на символ на българщината.

Българската академия на науките отказва да приеме реформата и след преврата от 9 юни 1923 г. тя е отменена и е върнат старият Дринов правопис, но със запазване на ят само в корените, в които редуването е - я си личи в различни словоформи.