Учредителното събрание в Търново е първото Народно събрание на младата българска държава. То се провежда от 10 февруари 1879 г. до 16 април 1879 г. Създадено е на основание на Берлинския договор между Великите сили и Османската империя.

В него участват 229 български народни представители. Задачата им е да съставят и приемат основния закон на Княжество България, който по-късно е получава наименованието Търновска конституция.

Първото народно събрание е открито от руския императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков.

Председател на Учредителното събрание е Екзарх Антим I. Оформят се и работят две политически групи, които поставят основата на първите политическите партии - либерална партия и консервативна партия. Събранието обсъжда и приема с изменения проекта за основен закон създаден от руския юрист Сергей Лукиянов.

По време на заседанията се водят сериозни спорове за характера на основния закон и най-вече за съотношението между правата на гражданите и държавния глава. За да подчертае стремежа на българския народ към действителна независимост, събранието обсъжда не Органически устав, а Конституция.

Търновската конституция е приета на 16 април 1879 г. Подписана е от всички народни представители. Определя държавното устройство, правата и свободите на българските граждани в новата държава Княжество България.

Новата конституция утвърждава принципа на разделение на властта - държавен глава (княз), законодателна (Обикновено и Велико народно събрание), изпълнителна (Министерски съвет) и съдебна (съд). Наред с демократичните права на гражданите, Търновската конституция предоставя на държавния глава значителна власт и контрол.

Търновската конституция е в сила до 1947 г. След нейното приемане Учредителното събрание се саморазпуска.

Освен гласуването на конституцията, по време на Учредителното събрание се взема решение за преместване на столицата на България от Велико Търново в София. Тъй като Пловдив е извън пределите на Княжеството, кандидатурата на града автоматически отпада.

Предложението е внесено от Марин Дринов. След Освобождението руските сили избират София за седалище на временното управление. Официално градът става столица на Княжество България на 4 април 1879 г. Разликата в гласовете в полза на преместването на столицата е само един глас, който всъщност се оказва решаващ.