Честваме 143 години от Освобождението на България - velikotarnovo.utre.bg

Честваме 143 години от Освобождението на България

03 март 2021, 07:00 | Мария Христова
  • Снимка:
    архив

На Националния ни празник ще ви представим няколко важни исторически събития, довели до датата 3-ти март.

Полковник Пьотър Паренсов (1843-1914) е един от ръководителите на руското военно разузнаване на Балканите по време на Освободителната война. През есента на 1876 г. е изпратен с разузнавателна мисия на Балканите. Основната му задача била да събере информация за състоянието на турските крепости в Северна България и да подготви агентурна мрежа от доверени лица измежду местното население. Преоблечен като цивилен и с чужд паспорт, Паренсов успял да се промъкне в русенската крепост и да получи ценни сведения за отбранителните съоръжения на града. По-късно с помощта на Евлоги Георгиев създал нелегални канали за набиране и прехвърляне на разузнавателни данни за дислокацията на турските части. Сред една от най-успешните операции на руското разузнаване е и въвеждането в заблуда на турското командване за мястото, където руската армия предвиждала да осъществи форсирането на р. Дунав. След Освобождението той става военен министър на Княжество България в правителствата на Тодор Бурмов и на митрополит Климент. Има сериозен принос за организирането на българската войска в редовна армия, а не в милиция, както предвиждат клаузите на Берлинския договор. Полага грижи за попълването на армията с опитни кадри, за нейното въоръжаване и за подготовката на млади български офицери.

Добре известно е, че Самарското знаме (превърнало се в един от символите на българското опълчение и на българската бойна слава) е изработено по инициатива на жителите на гр. Самара като израз на тяхната морална подкрепа за справедливата борба на българите. То е трицветно (червено, бяло и синьо), като червената и синята ивица са широки по 40 см, а бялата (средната) – 60 см. И от двете страни в средата са вшити златни кръстове. На лицевата страна е избродиран образът на Иверската света Богородица, а на обратната страна се намират ликовете на светите Кирил и Методий. Бродерията на знамето е дело на монахини от Самарския манастир, а живописните работи са изпълнени от художника Симаков. Към дръжката на знамето са прикачени две червени и две сини ленти, като на едната червена лента е изписано: „Самара – Болгарскому народу вь 1876 году“. Върху една от сините ленти има надпис: „Да воскреснеть Богь и разтучаться враги его“. Тържественото връчване на знамето става на специална церемония на 6 май 1877 г. в лагера на българското опълчение. Знамето е издигнато от ген. Столетов и е връчено на унтерофицер Антон Марченко от ІІІ опълченска дружина.

С името на град Ловеч са свързани едни от най-драматичните събития в хода на Освободителната война. На 5/17 юли 1877 г. войскова част, командвана от полк. Жеребков, успява да влезе в Ловеч и да изтласка намиращите се там турски подразделения. Неуспехът на първата руска атака на Плевен (8/20 юли) обаче превръща Ловеч във важен за турците стратегически пункт, тъй като през града лесно можело да се осигури така нужната за Осман паша връзка с Южна България и със София, а и да се заплаши тилът на Западния руски отряд. Ето защо на 15/27 юли силна войска напада Ловеч и го превзема. Едва в навечерието на Третата атака срещу Плевен руското командване предприема ново настъпление към Ловеч. На 21 август командирът на турския гарнизон в Ловеч Рифат паша информира Осман паша за съсредоточаването на значителни руски сили и моли за помощ. На 22 август/3 септември 1877 г. Ловеч е повторно завзет, а оцелелите българи най-после успяват да се зарадват на свободата си.

Генерал-майор Михаил Скобелев (1843-1882) е сред най-популярните герои на Руско-турската освободителна война. През март 1877 г. е привлечен на разпореждане на главнокомандващия на Дунавската армия великия княз Николай Николаевич. Включва се активно в битката за Плевен, когато си спечелва и прозвището Белия генерал. Ръководените от него части допринасят съществено за успешната обсада на Плевен, в боевете при Шипка-Шейново, както и за устремното настъпление към Одрин и Цариград. Освен безспорните си качества на военачалник ген. Михаил Скобелев притежавал и умението да печели доверието на своите войници и подчинени, заради което бил сред най-обичаните руски генерали. Военният кореспондент В. Немирович-Данченко разказва как при придвижването на отряда на ген. Скобелев от Одрин към Чаталджа в едно село по пътя свитата му била спряна от група жени, които му поднесли „невиждано хубав букет от свежи цветя, каквито в околностите нямало“, защото войските запазили честта им.

Капитан Петко Киряков (1844-1900) е един от многото български войводи, действали в тила на турската армия и дали своя принос за окончателната победа над Високата порта. Първата си чета Петко войвода събира още през 1861 г. През 1866 г. е в Италия, където се среща с Гарибалди. Участва в Критското въстание (1866-1869 г.), по-късно създава дружина, начело на която действа в Източните Родопи и Беломорска Тракия. Дружината на Петко войвода има най-голямата заслуга при потушаване на метежа, организиран от английския наемник Сенклер (февр.-март 1878 г.). След паническото бягство на Сюлейман паша от Одрин остатъци от неговата разбита армия са привлечени от Сенклер с цел обособяването на Родопите като самостоятелна област извън пределите на бъдещото българско княжество. В знак на благодарност за оказаната помощ руското правителство награждава през 1879 г. Петко Киряков с офицерски чин (капитан) и с голямо имение в Киевска губерния, което той продава, за да се завърне в родината. Включва се в защитата на Съединението (1885 г.), но по-късно става жертва на политическите борби в Княжеството.

Решенията на свикания в Берлин международен конгрес (1/13 юни-1/13 юли 1878 г.) се вземат единствено от шестте велики сили: Англия, Австро-Унгария, Германия, Италия, Русия и Франция. Както е известно, заседанията се ръководят от германския канцлер Ото фон Бисмарк. Любопитно е да се отбележи, че екзарх Антим (свален от поста си и заточен в Мала Азия по решение на Високата порта още на 14 април 1877 г.) още преди началото на конгреса отправя молба към руското правителство за изпращане в Берлин и на български делегат, но лично канцлерът княз Горчаков отхвърля тази молба, поради което в германската столица има представители на Румъния, Гърция, Черна гора и Сърбия. Така България остава без представител на този съдбоносен конгрес.

 



Коментари

Няма коментари.

Добави коментар

* Задължителни полета