На 3-ти април през 1860 г. се ражда официално съвременната българска нация, когато по време на светата възкресенска литургия в българската църква „Св. Стефан” естественият лидер на българите епископ Иларион Макариополски вместо да изрече името  на цариградския патриарх Кирил VІІ обявил на множеството “Помени Господи всякое епископство православних” и с това показал на българите в двора и на света, че не зависи от друга църковна власт.

Пристъстващите празнуващи (около 5800 души, защото толкова червени яйца били раздадени според документите на нашата църква) започват в знак на неизмерима радост да хвърлят шапките си, да се прегръщат, а някои от по-старите дори да плачат. Защото това бил единственият начин българският народ да бъде признат за отделен “миллет”, т.е. народност в Османската империя с право на защита от  свои представители пред султана, която дотогава считала всички православни (българи, гърци и сърби) за “рум миллет”, представлявани пред гръцкия цариградски патриарх.

Най-важната и четена “медия” до онзи момент е издаваният от църковното настоятелство на “Св. Стефан” печатен орган “Цариградски вестник”,  благодарение на който новината за няколко дни  обикаля всички краища на българското землище.

Навсякъде новината е  посрещана с невиждан ентусиазъм и с надеждата, че освобождението и независимостта са близо.

На 3 април 1860 г. е българската нация заявява на  света, че е независима – нация, към която се причисляват и “словеногласните” жители на Македония, Тракия и Добруджа, които десетилетия по-късно ще бъдат все още откъснати от независимата българска държава и няма да спрат да се борят за правото да са принадлежни към българския народ. Българските мечти са обявени в един църковен двор.

На 3-ти април 1860 г. е обявено Българското Възкресение. Това събитие дълго време е малко или повече крито от атеистичната комунистическа историография, но е разкрито от Тончо Жечев, който неслучайно го нарече “Българският Великден”. Българите трябва да чакат цели 10 години, за да получат признание и от османското правителство с фермана за обявяване на Българска екзархия на 27-ми февруари 1870 г.

През цялото това време руският император и неговата администрация подкрепят безусловно гръцката национална идея и гръцката вселенска патриаршия и се противопоставят остро на всеки опит за българска църковна независимост. Във всичките си действия Русия се ръководи от принципа, че православните християни трябва да бъдат включени в рамките на единна и неделима държава, ръководена от императора.

На 3-ти април,  но през 1879 г. също така е избрана столицата на вече възстановената българска държава – София. Малкият град с едва около 12 000 жители според историята  става столичен с два гласа преднина пред болярския Търнов град. София е избрана заради аргумента, че е в средата на българските етнически територии.

Тя се превръща в символ на мечтата българите да бъдат обединени в една държава, в която законът ще важи еднакво за всички.