Слово на проф. Иван Станков, произнесена при получаването на Награда „Култура“ на Община В. Търново за ярки постижения в областта на културата и изкуството:

„Понеже не съм оттук, не съм роден във Велико Търново, смятам, че това е един необясним град. Който стъпи веднъж в него, никога не може да си тръгне. Студентите, курсантите и туристите знаят най-добре това. Времето на града е толкова дълго, че началото му не се вижда. Затова гражданите му вървят по улицата и вдишват и издишват епохи. Хълмовете и кварталите му са така разположени, че никакъв компас не може да ги подреди. Сякаш е построен извън паралелите и меридианите, издига се не в пространства , а във времена. Излизаш от университета и виждаш как далеч насреща белите къщи се катерят по скалите на „Варуша“ като кози. Спускаш се при стените на Царевец и отблизо разбираш не колко те са големи, а колко ти си малък. Поглеждаш от Стамболовия мост и усещаш, че срещу теб стои не град, а пеперуда. Лявото й крило дърпа надолу към водите на Янтра, към миналото. Дясното й крило дърпа нагоре, към небето, защото бъдещето винаги идва оттам. Янтра е едновременно жива и измислена река. Тя извира от Търново и се влива в него. В нея градът мие нозете си и единствено той знае откъде идва тя и накъде върви. Като всички други и аз съм вдишвал вечерния мирис на улица „Гурко“. Слушал съм Средновековната тишина на града. Знам кои са Колю Фичето, Иван Асен II, Христо Иванов – Големия, Матей Миткалото, белочерковския апостол. Знам, че Търново е столица на оцелелите. Съзнавам каква сила се иска от един град , за да си отгледа Паметник на обесените.

Но нямам никакво обяснение за нищо от тези неща. За Търново не може да се знае. В Търново може само да се вярва. Защото този град е слязъл от собственото си Четвероевангелие. Радостен съм днес да разбера , че градът ме е припознал за свой и дори ме е посочил. Чувствам се избран. Не познавам по-тежко задължение от това.“